Въпросът напира все по-ожесточено в мозъкът ми и направо ще се пръсна КЪДЕ СБЪРКАХ? През целият си живот съм се стремяла да правя всичко, както е правилно, завърших висшето си образование в един от най-престижните университети в България и винаги каквото и да ми се случваше знаех, че е за добро, за едно светло и перспективно бъдеще. Къде сбъркахме?!? Това е моята първа статия, първият личен постинг, който е породен както от личната ми драма, така и от въпрос, пред който мнозина в същото положение са се изправяли. За разлика от мнозина аз нямах късмета да се родя в „златна клетка“, напротив борих се с всичко от живота сама със зъби и нокти (и не разбирайте под това, че мразя живота си или семейството). От малка бях възпитана с идеята, че “който се учи, той ще сполучи“. Като дете участвах във всяка благотворителна инициатива, социална дейност и всичко, което може да бъде полезно само по себе си на някого – онеправданият. Пораснах малко и започнах сама да организирам такива каузи и не защото съм имала възможност, а защото съм мислила, че мой дълг и чест е да продължа да помагам на когото и с каквото мога. Дойде и моментът от живота в който, трябваше да реша какво ще правя с живота си. Аз съм от малък град в централна България, където живота протича както в комедиен сериал. Смях има за всички. Ти се смееш на хорското нещастие или щастие, те се смеят на твоето нещастие или щастие и така всяко чудо за три дни (но това е една съвсем различна тема за размисли и страсти). Обичам родният си град, повече от реклама на партия „Атака“ и национализма. Аз съм един от не рядко срещащите се локални патриоти обичащи родния град до смърт. Та аз реших, че бих могла да направя нещо много повече от до сега очакваното от мен и за целта ми е необходимо добро образование. Кандидатствах и ме приеха в един от най-престижните университети в България - Икономическият Университет град Варна. Та за живота и издръжката в този университет отново мога много да разказвам, но не това е темата на днешният ни пост. С две думи за да се самоиздържаш в студентските си години трябва да правиш редица смачкващи достойнството и самочувствието дейности, като нито от една от тях не е срамна или непристойна. Работих, като сервитьорка и барманка, както и много други на мое място, е каква по- добра професия за да може рано сутринта да си на лекции и да си изкарал някой лев през нощта. В добрите си дни изкарвах предостатъчно да уча и живея в прекрасен град, като Варна, само на цената да изслушам поредният старец или варненски бизнесмен на преклонна възраст (в това число и преподаватели от университети) как ще ме купи и продаде и защо когато имам възможност да имам всичко (старец с пари), аз видиш ли не желая нищо и се тормозя борейки се за всичко, което имам. Това положение на страдалец и веднъж не ме поблазни да мина от другата (тъмната) страна на нещата, но много мои позната предпочетоха лесният начин на живот и можели да ги съди човек, не винаги правилният път е този който избираме ние. Та моята драма идва години след това очакванията ми за живота съвсем не се оправдаха и може би с право, бях прекален оптимист. Винаги мислейки, че постъпвам правилно направих големи грешки за живота. Не ме поблазни славата и богатството, не ме и обидиха до смърт думи на хора от малцинствата, като „Мириша на мърша и въпреки това, каквото и да учиш ти носиш ракия на мършата и с тези 2 лева които ще ти дам, ще платят твоето образование, защото образовани хора трябват да ми носят ракия“. Каквото и да ставаше, обиди, не точно коректни работодатели, насилие и всичко, аз знаех правя това с една-едничка цел, за да завърша своето образование и да се боря за нещо по-добро, нещо което тези хора не могат и да си представят. Но дойде и времето на големият въпрос който отдавна бях чула в една не много популярна рап песен „Дали срамът е жалък или шибаното его“. И така години на ред стисках зъби до заветният момент, този в който се прибрах в къщи, в родният ми град с диплома. За секунда не се поколебах и не станах ВАРНИНКА (с което могат да се похвалят много мои колежки и познати... но това отново е друга тема). Връщайки се в къщи, в родният град под балкана, какво да видя... всички мои приятели и познати със семейства, скъпи коли, къщи... за мен животът сякаш беше спрял, имах своята диплома, знанията си и глава пълна с неосъществими идеи... и тук идва големият въпрос КЪДЕ СБЪРКАХ?!? Аз с образование, видяла, чула и прочела повече от колкото мнозина могат и да си представят (и пак не желая да обиждам никой и да разнасям жлъч, не завиждам и не мразя, напротив... но въпросът си остава). За кратко започнах работа в престижна банкова институция и е безспорен факт, че без образование не бих могла да имам такава работа, но друг е въпросът за какво ми е, като взимам 1/2 от заплатата на обикновен барман, без образование, и 1/3 от заплатата на кадровак (военен, пешеходна войска, най-нисък чин в армията) отново без образование. И пак въпросът недостоен труд с достойно заплащане или достоен с обидно възнаграждение. Естествено горда и с предразсъдъци се отказах от тази престижна титла и както се казва в добре познатата българска поговорка „от трън, та на глог“ започнах работа на престижен пост в частна компания. Не в родният ми град , защото колкото и да ми се искаше там работа за мен нямаше, както казваха всички хейтъри “Бягай докато си млада“. Започнах работа в Пловдив голям град е, който за разлика от Варна на мястото на всеки допотопен хотел се издигаше предприятие. Е вярно в трудовата ми книжка не бе упомената точно този престижен пост, който заемах но пък реално изпълнявах необходимите задължения, е не за съответното възнаграждение, но на престижна длъжност, е не и в съответния времеви интервал... а бе изобщо Е НЕ, и аз като всеки самоуважаващ се човек напуснах и тази работа. Та въпросът и драмата ми се състой в това, дали трябва цял живот да работя нещо за което спокойно множество от етноси да ми се подиграват и да живея спокойно, (е да и висшето ми образование и мъките по него и всичко, за което се борех със зъби и нокти се обезсмисли) но бях финансово обезпечена или да работя достойна и престижна работа, на която да взимам месечно възнаграждение... седмичният бакшиш на един сервитьор. Иронията на цялата ми драма е че аз, за разлика от много други, имах избор и макар и за кратко, успявах да се реализирам, но каква част от познатите ми висшисти са по три или четири месеца безработни и отдавна не се интересуват дали ще са в лъскав офис или на полето само и само да успеят да изкарат по някой лев, с който да преживяват някак си. Голяма част от тези безработни висшисти са склонни да търпят всякакви унижения и неправди от бъдещите си работодатели, защото не биха могли да си позволят следващата половин година без работа, а за злоупотребите на работодателите са виновни именно те, търпящите и безропотно изпълняващите, но може ли да ги вини човек (отново дълга тема изискваща детайлно разглеждане). И пак съм пред тази дилема и си задавам въпроса КЪДЕ СБЪРКАХ?!? И отново отговор няма. Искам да живея по-добре, искам да работя, не ме мързи, но къде и как, не искам на напускам страната, но не знам и какво да направя за да остана. Правих всичко както трябва и чаках голямата награда.... реализацията (при все, че никога не съм имала напразната илюзия, че завършвайки висше ме чакат големите пари и големият шанс в живота... не очаквах нищо... и пак съм разочарована), но четейки обяви за работа където сама смятах, че съм неподготвена, където други определяха, че съм прекалено квалифицирана, си останах с банковата институция, която не успя да ме удовлетвори морално, нито финансово, но пък поне ми подхождаше от части с образованието...КЪДЕ СБЪРКАХ?!?..

Никъде! Никъде не си сбъркала!
Това, което си направила, постигнала и начина ти на мислене - е твоя най голям актив!
Системата е такава - комунистическо/ционистка - превеждам ти го - тотална експлоатация и робство! Малко са умните хора на тази територия - ти може би си една от тях:)
Проблема не е в теб - но имаш една празнина - между твоя актив (образование и ценностна система) и реалността извън нея. Това което ти липсва е работеща формула... Да ги свържеш тези неща. Не търси работа! Търси пари!

нямаш грешка. Само адмирации от всички като теб. Най-важното е сутрин дда не се мразиш сама...
дерзай и напред, не ттърси справедливост от живота.
От един дето е на същия път